Quite Ugly One Morning

Четири звездички и половина на amazon.co.uk; В дните на моята младост, когато по стечение на обстоятелствата се налагаше да пишем за лирическия герой, или както сега е по-модерно, протагонистът, у стихо-творенията на Ботев, учителката ни по литература съветваше да започнем от физическата красота и да стигнем до любовта към родината, по причина, че започвайки по последното трудно бихме снизходили в последствие до първото.
Учителката по литература на Кристофър Броукмеър му е спестила тези опитности. Книжката започва с летящ старт, хумор, темпо, овладяност и задължителен речник в който да се поглежда за шотландски жаргонни думи; след това със сигурна стъпка тръгва по нанадолнище. Изоставих я някъде между средата и края.
Но първите 3 глави си струват..

R.I.P Sócrates
Стремящият се към съвършенство е осъден да създава само фрагменти.

Избложване

Каква е ползата да имаш блог, като не публикуваш нищо. Ясно е, че няма как да пиша постове с качеството и дължината на статия в Ню Йоркър. Нали уж therapy..
Днес е слънчево. И аз си спомням всички онези слънчеви дни, като миналата година например, когато ходихме да гледаме за къща; И ми става толкова тъжно и мъчно.
Ако трябва да сравня, спомените които са свързани със слънчево време, са много по-тъжни. Как бихме могли да обясним това?
Знам, че след време, ще си спомня за днешния слънчев следобед.

Мисля си, че има да наваксвам откъм положителни емоции. Усмихни се. Възползвай се от мисълта, че след сто години, ще бъдеш никой.

Johannes Angelos

Не е необходимо да прибягваме до енциклопедии, за да предусетим, че заглавие като "Dark Angel" (ведно със събрата си "Fallen Angel") е твърде изкушаващо за да не бъде използвано; при това от автори най-разнообразни. Мика Валтари без съмнение е разнообразен сам по себе си: финландец; студент по теология - изоставена за да бъде заменена с философия, естетика и литература; почитател и повлиян от Едгар Алън По - използва Kristian Korppi като псевдоним, отдавайки почит на майстора (финската дума Korppi означава 'гарван'); автор на книги за деца; преследван от депресия и безсъние (вероятно и биполярно разстройство), майстор на криминални романи (инспектор Палму!).
"Черният ангел" е издадена през 1952 година.
Тук си позволявам малко отклонение, при признаци на сънливост да се прескочи към следващия абзац. Същата година - 1952 - е издадена и "На изток от рая". Известно е, че заглавието е заради Битие 4:16, но в Битие 3:24 Бог изгонва Адам и Ева също на изток от рая и поставя херувим с меч на портата. Във всички известни класификации от Псевдо Дионисий Аеропагит насам, херувимите са неизменно на втора позиция непосредствено след серафимите в небесната йерархия. Традиционно херувимите се отъждестявяват със синия цвят. Не непременно с тъмно синьото, но би ми харесало да мисля, за един тъмносин, за един черно-син ангел, пазещ източните порти на рая.

Kратката бележка в "Ню Йоркър", благонамерено се опитва да ни спести усилията по прочита: New Yorker June, 6 1953: Mr. Waltari is not so much interested in humanity as in the amount of blood contained each human body, and in the various manners in which this blood can be spilled. In this book, he occupies himself, apparently pleasurably, with the carnage that took place just before, and during the fall of Constantinople in 1453.

Въпреки това има нещо дълбоко стаено в това "the fall of Constantinople in 1453" (махнете 1453 и въздействието се изгубва като разпечатан ръкопис, като дигитализиран манускрипт, като порастнала Алиса - мирише на тутанкамон, на скарабей, на пирамиди - както пише в една друга книга).
Аз четох книгата няколко поредни сутрини. Между 2 и 5 часа. Едва ли бих могъл да избера по-подходящо време.
Има брилянтни пасажи. Наистина. Не помня в друга книга някой да описва състоянието в което си толкова уморен, че ти се плаче. Състояние, както без съмнение се досеща внимателния читател, не ми е съвсем непознато.
Обаче когато започне пряката реч и като се увлекат героите в патос и дълбокомислености, се чувствам предаден.
Мисля, че това е книга, в която читателят помага изключително много на автора. Достатъчно е да започне. След това времето и въображението си казват думата.

Трябваше да чакам в черквата повече от два часа, а времето течеше бавно. Очакването ми обаче не бе забелязано от никого. В Константинопол времето е загубило значението си. Изпаднали в религиозен екстаз, молещите се жени бяха прекъснали връзката си със света. Изправяйки се, те се оглеждаха унесено и неизразимата меланхолия на умиращия град се завръщаше в очите им.

Северният вятър беснееше навън, пречеше ни да дишаме и увиваше дрехите около телата ни.

След като се върнах, дълго наблюдавах от прозореца на моята къща със смъдящи очи веещия се на кулата в Пера генуезки флаг кръстоносец.

- Не казвай нищо - разочаровано помолих аз. - Не казвай нищо, единствена любима. Разговорите винаги завършват с кавга, обида и болка. Ние най-добре се разбираме без думи.
Тя се загледа в пода и обвиняващо рече:
- Само за леглото ли мислиш и за нищо друго? Аз само тяло ли съм за теб?
- Ти сама пожела това - промълвих със стегнато гърло. Тя вдигна очи и запремига, докато те се напълниха със сълзи.

Ето един откъс, който започва много добре:
В единствената останала неразрушена кула край Кариосовата порта братята Гаучарди играят на зарове, пеят италиански любовни песни и умерено пият.
Колко красив, безметежен и ясен е този миг. Никога преди хартията не е била така гладка под моите пръсти и мастилото не е било толкова черно в моите очи. Никога преди писецът ми не е скърцал така мелодично. Сетивата ми са изострени - виждам и чувствам по-ясно от всякога. Така значи умиращият още веднъж опитва от прекрасната суета на живота.
Защо съм тъй честит? Защо тази нощ се усмихвам на смъртта?

Smile of the day

По неясни алгоритмични причини - все пак подозирам заради "59 seconds" на Richard Wiseman - amazon.co.uk ми препоръчва книжка от някой си Timothy Ferriss. Погледнах аз, видях какви други книги е написал въпросния Тимъти и отсякох - уйдурма е.
Бележката от днешния Ню Йорк Таймс потвърждава подозренията ми, добавяйки дискретно и снимка на автора; и все пак успява да ме изкуши да си я купя, загатвайки за текст надхвърлящ началните намерения на автора - а вероятно и възможностите му - един вид съвременен "Дон Кихот". 571 страници.
Струва си четенето. Става въпрос за бележката в Ню Йорк Таймс разбира се.

Сънища

Днес сънувах, че съм щастлив.
Сънувах, че всичко върви чудесно. Събудих се и се учудих, че съм способен на подобен сън.
Не помня, да съм сънувал по този особен, опияняващ начин откакто бях на 19.

Днес

Днес е неочаквано не-облачно. И съм радостен и оптимист, but I tug childish at my bars, only to fail again.
Усещам неподозирани, дълбоко забравени нежности, които мислех, че съм погребал навеки. С годините, когато човек помъдрява, обикновено ставаме по-тъжни, аз като че ли минавам по обратния път. Да, след определена възраст по-рядко ти идва наум самоубийството.

Това беше вчера.

Тъжна смешка

Влиза Прасчо в един магазин и пита продавачката:
- Тези възглавници с какво са пълни?
- С пух - отговаря тя.
Прасчо въздъхва тъжно и казва:
- Ех, Мечо, Мечо!

I will survive

Утре Глория Гейнър има концерт в Цюрих. Иронично, м?
Лекотата с която виждаме знаци навсякъде.
Оптимизмът е опасна болест.
Непозната за мен. Лутам се като дете в очакване на рожден ден.

На живо - от летището

Вчера бях добре. Даже много добре. Надеждице мъничка...
Днес съм на дъното пак. Вчера дори успях да вечерям; днес - само вода и малко шоколад останал от не знам кога си. За малко не се разплаках на опашката за check-in.
Дано ти си добре.
Отивам да пия вода.

Предсънно

Затварям очи и си представям как обхождам тялото ти, докосвайки го само с връхчето на показалеца. Стомахът ми все тъй е на топка, което ме подсеща, че не съм ял от три дни.
Мисля, че просто трябва да не мисля за предстоящото и да се оставя да бъда смазан (ако е рекъл Господ). Навън свири някакъв ужасен влак.
Какво сънуваш?

В навечерието

Студено ми е. Досега съм вил като животно. Зимата на 2007 ще ми се види като детска градина в сравнение с предстоящата.
Приказването с (непознати?) хора като че ли помага. Дори известно време след това съм добре. Остана ли самичък обаче и ме връхлита. Обиколих апартамента сигурно двеста пъти. Нямам какво да правя, което си е удивително, предвид, че винаги имам твърде много неща за правене.
Ще видиш ти самотата и ужаса.
Днес забелязах, че ранното ми детство - преди петата ми годишнина - е било ужасно депресивно. Или по-точно това което си спомням, от сегашна гледна точка го виждам по един изключително тъжен начин. Тук възникват няколко методологически въпроса:
1) запомнил съм го защото е било тъжно - и поради факта на запомнянето се е оказало важно за формирането ми.
2) извикал съм го от паметта, защото в момента състоянието ми е такова (не ми се вярва)
3) склонен съм да запомням добре само подобни неща (много възможно, но това не премахва факта, че са се случили без значение как съм ги възприемал навремето)
4) наистина е било тъжно, запомнил съм го като такова и това ме е формирало до голяма степен.
Изглежда съм култивирал тънка чувствителност да откривам тъжни неща, да забелязвам тъжните нещата, да ги откривам. Тъжни и ужасни. И не само това, но и да ги държа в паметта си...

Това си е чиста проба депресия. Сезонна може би. И покрай всичко останало разбира се.
Мъничко добрина, мъничко хуманизъм, мъничко awareness и вече съм на ръба.
Или чисто и просто съм мързелив. Мда. What do you want?
.. и Сибилата каза: Искам да умра.
Само, че ти аз не съм Сибилата.

В петък вечерта - хайде на самолета; предлагаме чудесен джет-лаг на всичкото отгоре. Като пристигнете и в без това мрачния град, той ще ви се стори още по-ужасен. Наздраве. А нататък ще става още по-добре - ще видиш ти какво е алиенация, нищо че си чел Цветан Стоянов на младини.
Здравият разум казва, че няма как да бъде по-лошо отколкото си го представям, но емоциите за това са емоции, щото не слушат здравия разум. Още по-здравия разум пък казва: стой та гледай; не подценявай света. И се зареждат едни ми ти черно-бели кадри от по няколко минути. Неподвижни.

Изядох половин шоколад. Иди докажи сега, че нямаш депресия.
Трябва да опаковам нещата.

Не е здравословно да се поставяш на мястото на други хора - удвояваш тъгата в света, а тялото, физиологията не може да носи на толкова бой.
Мисълта да се предам пак напира из дълбините.
Трябва да опаковам нещата.

Ще речеш оптимистичен завършек, ама не - така ме е свило под лъжичката, че няма да къде. Напомнянка - тия дни четох за Borderline personality disorder - изведнъж някои неща ми станаха далеч по-разбирами и обясними (вероятно от принципа - "щом има име.."). Дори бях доста спокоен за известно време - ще речеш овладял съм ситуацията. Овладял - чушки!

What do you want? - Трябва да се науча да си задавам този въпрос на всеки 15 минути.
Лека нощ.

De profundis

В следващите няколко месеца креативността ми трябва да изхвърчи през покрива като Хон-Гил-Дон (goes through the roof дето се казва), ако приемем, че мъката, меланхолията и депресията имат подобни свойства.

Вечер

Положението е такова, че ми се плаче. Ще ми мине по някое време, зная. В такива моменти се сещам за разни минали неща и ми става още по-мъчно. Навън е тъмно, а тук е тихо и самотно.
Мисля, за тези които в момента спят, в далечни часови зони. Ще ми мине, но дотогава, всичката тъга на света е моя.

RIP

Bottomless wonders spring from simple rules, which are repeated without end.
Почивай в мир, Беноа.

Здравей

Va, je ne te hais point.